Философията на правото в България

Юридическото образование в България получава началото си през 1892 г. – непосредствено след основаването на модерната българска държавност. От самото му начало студентите по право изучават като въвеждаща дисциплина енциклопедията на правото. Ранните приноси в тази сфера свързваме с името на Михаил Поповилиев (1873-1928). Поповилиев е възпитаник на университетите в Нанси и Париж, получава докторат от Парижкия École des Sciences Politiques през 1897 г. и от 1899 г. преподава международно право и енциклопедия на правото в Юридическия факултет на Софийското Висше училище, което ще стане университет през 1904 г. Неговият труд „Нравственост, право и държава“, издаден във Велико Търново през 1900 г., вероятно можем да определим като първата българска правнофилософска книга в модерния смисъл на понятието.

През 1908 г. възпитаникът на университетите в Лайпциг и Женева Венелин Ганев (1880-1966 г.) става редовен доцент по енциклопедия и философия на правото в Софийския университет. Когато е произведен в извънреден професор през 1913 г., е създадена катедра по философия и обща теория на правото. Ганев се превръща в класик на общата теория на правото в България, развивайки и свое собствено социологическо учение. Негова е и голямата заслуга за привличането в Софийския университет на Цеко Торбов (1899-1987), който е избран за доцент през 1942 г.

Докато Ганев се счита за привърженик на общата теория на правото с нейната догматично-концептуална и социалноемпирична насоченост, Цеко Торбов е главният („чист“) български философ на правото през 20 век, който развива собствена идеалистична философия на правото в кантиански дух, вземайки справедливостта като основополагащ принцип. Торбов активно работи за приобщаването на българската правна и философска публика към научните достижения на своето време. Той е ученик на Леонард Нелсон (1882-1927) и освен трудовете на своя учител, през 1935 г. превежда на български и известната книга „Справедливостта“ на Джорджо дел Векио (1878-1970). След пенсионирането си като преподавател Торбов активно превежда на български език трудове на Кант, за което през 1970 г. е удостоен с Хердерова награда.

Социалистическата теория на държавата и правото изхожда от марксистко-ленинските философски разбирания и макар да критикува западната философия на правото като „буржоазна наука“, активно философства по темите за понятието за правото, отношението му с държавата, посоките и значението на историческото им развитие. В този период като значими изследователи занимаващи се с по-основополагащите въпроси на правото и правната наука, могат да се посочат проф. Янко Янев (1917-2013), проф. Нено Неновски (1934-2004), проф. Михайлина Михайлова (1930-2020).

След демократизацията на страната в началото на 90-те години фундаменталните измерения на изследванията на правото получават възможности за прилагането на конкуриращи се различни подходи. В тази насока автори като проф. Михайлина Михайлова и проф. Димитрина Милкова (1946-2020) развиват обща теория на правото с ясно философско измерение, комбиниращо разбирания за социалната еволюция на правото с възприемането на естественоправни постановки за необходимостта на неговото справедливо съдържание. Автори като проф. Димитър Радев (род. 1959 г.) и Георги Денков (1960-2010) развиват нови естественоправни теории. Правният позитивизъм – теоретично критикуван, но практически изповядван през социализма, получава свой съвременен и деидеологизиран юридически прочит в светлината на келзенианското и хартианското направление от автори като Росен Ташев (1953-2014). С името на проф. Георги Бойчев (1936-2020) се свързват както дългогодишните усилия за възстановяването на преподаването на философията на правото като самостоятелен учебен курс за юристи, така и разработването на собствена философия на правния институционализъм с базирана върху него методология на юридическата наука.